Липата е най-българското дърво. Стои пред всяка къща, шепне над старите ни улици, пази спомени, скрити между жълтикавите ѝ листенца. Усещането за липа е необяснимо – едновременно леко, лечебно и носталгично. Липата говори на българската душа, без да се налага.

Личните спомени на Ева са именно от Несебър и Равда – местата, където е израснала в най-щастливите си лета с мама: вечерни разходки в Стария Несебър, пътуване с влакчетата от Стария към Новия Несебър и вдишване с пълни гърди на цъфналите липови дървета по пътя. Слънчеви дни на плажа, бунгала, детски лагер, щастие.

Днес – по стечение на обстоятелствата – има апартамент точно в Равда. Комплекс с две огромни липи. Съвпадение? Надали.

„Когато вдъхна Amarielle, съм едновременно в миналото и настоящето.“

Името е създадено, вдъхновено от „Maria“ – името на майката на Ева – и „âme“ – френската дума за душа. Amarielle значи „душата на Мария“, но и любов, памет, защита, майчина нежност.

💬 Защо чуждите криейтъри не говорят за първообраза? Защото не всичко, което е ценно, се разбира от всички. Tilia – и Amarielle – не са аромат за шумните платформи. Те са аромат за онези, които усещат. За онези, които мълчат пред шкаф с чаши, останали от мама. За онези, които помнят аромата на възглавница. И за онези, които знаят, че липата не е модерна – тя е вечна.